През доволно дългия ми концертен живот съм бил само три пъти на концерти, на които не ми е било мястото.
Първият бе, ако не бъркам с 1-2 дни, на 1-и ноември 2002 г. в малката “Astoria”. По задължение трябваше да гледам “Каризма”…
Вторият бе на 20-и февруари тази година – Deftones в The O2. Там бях заради племенницата ми.
Третият беше снощи – Мел Си в Union Chapel. Още се чудя защо отидох, но неповторимата атмосфера и разкошната акустика на тази църква ме привличат като магнит. Освен това излезе билет почти за без пари, защото 28 паунда си е направо подарък.
Самата Мел Си, както и останалите от Spice Girls никога не са били в тесния кръг на музикалните ми интереси, който всъщност е доста широк.
Понякога обаче е добре да се убедиш отблизо, че определен тип музика не е за теб. Мел Си може да чупи стойки и да флиртува с публиката, но 4 песни за първия половин час от концерта, при условие, че песните й максимум по около 4 минути, означава, че ни е събрала за да ни приказва, а не да ни пее. Това не е особено уважително. Феновете на Spice Girls и Sporty Spice може и да не се съгласят, но на живо Мел Си не звучи кой знае колко убедително. И ако феновете решат да спорят, нека първо се замислят дали са я слушали от 10 метра. Беквокалите на китариста и пианиста също бяха далеч от желаното.
Базата ми за сравнение е съвсем прясна – Имелда Мей на същата сцена само преди две седмици…
Надявам се скоро да нямам подобно преживяване. Само след месец ще си оправя настроението с Dogstar – групата, в която басист е Киану Рийвс, а малко по-късно и с Foreigner!
Както казват англичаните – Mel C is not my cup of tea…
LYUTSKANOV 