Повече от две десетилетия Поли Гибънс е сред най-изявените лица и гласове на британската джаз и блус сцена. Има 6 албума, последният от които – “As It Is” е изцяло с нейни песни. Заслужила е две номинации за “Best Jazz Vocalist” на BBC и Jazz FM.
В петък гледах Поли за втори път в “Crazy Coqs”. След последната песен тя даде първото си интервю за български журналист! За мен бе страхотно удоволствие да разговарям с Поли Гибънс!
– Поли, защо избра пеенето като кариера? Това ли беше детската ти мечта?
– Не, аз не знаех, че мога да пея, докато не станах на 13 години. По това време бях повече увлечена от театъра и актьорската професия. Разбрах, че имам доста необичаен глас и започнах да пея, то просто се случи.
– Кога се почувства достатъчно комфортно и имаше смелост да започнеш да пееш на сцена пред публика?„
– А, това е много интересен въпрос… Когато първия път бях на сцената в училище, бях на 14 години, и стоях обърната на 180 градуса, бях с гръб към публиката, бях толкова притеснена… След това започнах да пея с лице към публиката, но със затворени очи и май ми отне няколко години докато се осмеля да ги отворя.
– Когато те гледах предния път тук отново с Джеймс Пиърсън, ти изпя една песен и с Иън Шоу. Знам,че той играе сериозна роля в развитието ти като музикант. С какво ти помогна?
– Всъщност аз първо се срещнах с Джеймс Пиърсън, когато бях на 15 години, когато Джеймс правеше уъркшоп с Иън. Когато бях 18-годишна той ми предложи да запиша демо, което ме представи на лондонската джаз публика.
– Кога откри, че можеш да пишеш песни?
– Аз винаги съм писала, още когато бях на 15 години, но нямах смелостта да запиша песните, до един доста по-късен период в моята кариера.
– Чувстваш ли се различно, когато пееш свои песни и песни на други хора?
– Не мисля, че се чувствам различно. Усещането за връзката с песента и с публиката е същото. Да, всъщност може би не е съвсем същото, защото има нещо специално когато пея моите песни, но не мога да го изразя с думи…
– Какво е да си на една сцена с човек като Джеймс Пиърсън?
– Страхотно! Понякога ми е трудно да работя с други хора, защото той е невероятен пианист и акомпанира по уникален начин.
– Лесно ли пишете общите си песни?
– О, да. Наистина пишем много лесно заедно и мисля, че трябва да създадем и други песни. Когато седнем да работим, пишем песните наистина доста бързо.
– Как избираш песните за концертите си?
– Не е особено трудно. Има доста песни, които пея често, но обичам да смесвам – стари песни, нови песни, различни стилове, за да е интересно както на публиката, така и на мен.
– Знам, че това е малко нечестен въпрос, но имаш ли любим албум на Поли Гибънс?
– Хихихи, да… Мисля, че съм най-горда с последния ми албум “As It Is”, защото той е само с мои песни, само с мои аранжименти, изцяло моя продукция. Това е много личен албум и затова го обичам много. Много съм щастлива и с албума “Is It Me…?”, който записах с Джеймс Пиърсън.
– Как се раждат песните ти? Кое идва първо – текстовете или музиката?
– Специално при мен се случва и по двата начина. Понякога имам някаква идея за текста, концепция, която бих искала да развия. Записвам ги някъде на хартия или в телефона, и после ги дописвам. Понякога сядам на пианото и се появява мелодия…
– Обичаш ли да импровизираш, когато си на сцената?
– Да, обичам! Харесва ми да си играя с мелодията и понякога с текста.
– Популярни ли са джаза и блуса сред младите хора? Виждаш ли младежи на концертите си?
– Не много, но все пак – да. Броят има варира според клубовете, в които пея. Наистина напоследък виждам повече млади лица, което е много важно за мен. Искам музиката ми да достига и до тях.
– Пред малко цитирах пред Джеймс Пиърсън нещо, което Джак Хъниборн ми каза преди време – че може да живее и без музика, защото има достатъчно странични хобита. Ти можеш ли да живееш без музика?
– Не мисля, че това е напълно възможно, защото дори птиците правят музика. Животът е музика – ритъм, мелодия. Не знам как да ти отговоря на този въпрос, кой знае… Музиката е връзката между хората и затова си мисля, че ще бъдем много нещастни без музиката!
LYUTSKANOV 