РУШВЕТ ЛИ? НИКОГА! АКО СТЕ ПРАВИ – ГЪРЧЕТЕ ГИ ДО КРАЯ!

Случката с камионите на Роби Уилямс ми припомни една от многото истории, които са ми се случвали след като се пренесох в Лондон… 

При едно от първите ми прибирания от Лондон, вероятно 2002 г. когато още нямаше полети Лондон – Варна, кацнах в София.

Взех си големия и малкия куфар от лентата с тръгнах към изхода за пътниците, които нямат нищо за деклариране. Един младеж в митническа униформа любезно ме покани в едно стайче да си говорим. Проведохме горе-долу следния разговор:

– Имате ли нещо за деклариране?

– Не.

– Какво имате в големия куфар?

– Дрехи, подаръци…

– В малкия?

– Същото.

– Лаптоп имате ли? (явно куфарът бе минал през скенер)

– Не. (Всъщност носих едно нещо, което някога е било лаптоп, но беше морално остаряло още през 1995 г.)

– Можете ли да отворите малкия куфар?

– Да, заповядайте, гледайте.

– Какво е това (морално и физически остарелия лаптоп).

– Пишеща машина!
– Моля?

– Това нещо не става за нищо друго освен за word, не хваща интернет, не може да работи с каквато и да е друга програма.

– Ама е лаптоп!

– Не, пишеща машина е, но с малко по-съвременен дизайн, извикайте си компютърния специалист и той ще го потвърди.

– Ама него го няма..

– Като го няма в работно време, аз си събирам багажа и си тръгвам.

– Телефони имате ли?

– Да, два.

– Ама как два, то е разрешено само по един.

– Имам два – единият личен, другият служебен. (служебният беше една Моторола, която излезе на пазара точно седмица преди да тръгна за София).

– И сега какво ще правим?

На мен като ми кажат: И сега какво ще правим и ми пада пердето. Казва му:

– Или викайте компютърджията или си тръгвам.

– Ще извикам началника на смяната.

Идва началника на смяната, с когото провеждаме същия разговор, включително:

– Шефе, шефе, я виж каква “Моторола”!!!

Въртяха, сукаха и като видяха, че няма да им дам рушвет, каквато беше целта на занятието, началник смяната великодушно:

– Ай, пускай го да си ходи.

Оставаме двамата с младежа и аз го питам:

– Имате ли връзка с (една много специални служба на всяко летище), искам да звънна на чичо Христо.

Момъкът се препарира:

– Ама защо не ми казахте в началото, че имате познати там?

– Защо да ви казвам?

Събра ми всичко в малкия куфар, изкара двата до изхода и не спря да ми се извинява.

Ако сте прав – мъчете изродите до края. Не се предавайте, защото те това чакат! И накрая (образно казано) им забийте един в муцуната!