Никога няма да забравя първия компактдиск, който си купих – “Unplugged” на Ерик Клептън. През 1992-а мейджър компаниите още нямаха официални представители в България, пиратлъкът във Варна, а и в цялата страна, започна да се пренастройва от касети на дискове, изборът все още не беше много голям, но най-важните нови заглавия “излизаха” у нас дни след световните си премиери. Още си пазя този диск…
По онова време идеята да гледам Клептън на живо вероятно би звучала като бълнуване на много болен човек, но понякога и най-откачените мечти и фантазии се сбъдват!
След Лийдс през 2008 г., четири пъти в “Royal Albert Hall” и веднъж в Apollo Hammersmith, в събота тази мечта се сбъдна за седми път, отново в любимото ми лондонско читалище – “Royal Albert Hall”, където Клептън е рекордьор по участия – над 230. Ралка е малко назад в класацията, гледала го е САМО четири пъти. Преди няколко дни един приятел ми каза: “Ще му омръзнеш на Клептън”. Аз на него – може би, но обратното няма да се случи никога!
Единственото, от което съм донякъде недоволен е, че както и миналата година, не чухме “Layla” и “Wonderful Tonight”. В последните години Клептън явно е решил вместо тях, да залага на “Tears In Heaven” и “Nobody Knows You When You’re Down And Out” за акустичната част на концертите си. Освен тях, акустично чухме “Kind Hearted Woman”, “Golden Ring” и “Can’t Find My Way Home”, която бе изпята от басиста Нейтън Ийст. Нейтън свири с Клептън вече повече от 40 години, нещо което е трудно да се повярва… Тим Кармън, на хамънд органа работи с Клептън почти 30 години, а Крис Стейнтън, вторият пианист е със Slow Hand от над 20 години…нищо чудно, че заедно правят страхотиите от последната част на концерта, за която ще стане дума след малко.
Началото, както почти винаги, постави “White Room”, следвана от “Key To The Highway”, “Hoochie Coochie Man” и “Sunshine Of Your Love”, след което Клептън си седна на столчето и започна акустичната част на концерта, за която вече ви разказах.
След нея настъпи, извинявам че се поентвам, интелектуалният оргазъм. След лека загрявка с “Tell The Truth”, последваха три песни, които накараха публиката да откачи. Над 12-минутни версии на “Old Love”, “Crossroads” и “Little Queen Of Spades”, показаха отново каква е разликата между Музикантите и макдоналдсовите продукти на X-Factor, подобните му формати, youtube и spotify-измисленяците. Студийната версия на “Old Love” е под 6 минути и половина, а тази на “Little Queen Of Spades” няма и 5 минути. Да развиеш тези песни до над 12 минути, да вкараш сола на двамата пианисти и на втория китарист го могат малцина, и те не са продукт на X-Factor. Както казват в първата серия на “R.E.D.”: “They do not do them like that anymore…”.
Финалът бяха “Cocaine” и “Before You Accuse Me” – надали може да искате нещо повече!
Имам известни подозрения, че изборът на песните бе вързан и с новото издание на диска, за който ви говорих в началото – “Unplugged”, малко допълнителна реклама не вреди – 4 от тях бяха от този албум. “Новият” “Unplugged” можете да си купите на 2 компактдиска или три плочи. Включени са още няколко песни, с които общият брой достига 17, добавени са и няколко непубликувани до момента интервюта с Клептън.
Не знам ще имам ли щастието да гледам Ерик Клептън за осми път. Човекът врътна 80 години, които вече му личат, на сцената е прекарал над 60 от тях, но и да спре, винаги ще има спомена (плюс снимките и клиповете) от тези седем концерта, които ще останат като едни от най-ценните в моя живот – Clapton Is God!!!
п.п. Когато мейджър компаниите вече имаха представителства в България, започнах да представям новите им заглавия на музикалната ми страница “Меломани” в “Черноморие”. Ревюто на “From The Cradle”, първия официално издаден албум на Клептън в България през 1994 г, озаглавих “Clapton Is God” – все още актуален графит”. 31 години по-късно нещата не са се променили – “Clapton Is God” – все още е актуален графит!!!
Още п.п. Извинявам се, че снимките и клипо
LYUTSKANOV 