През последните няколко уикенда изгледах 26-те серии на “На всеки километър”. Като оставим настрана чисто идеологическата страна на филма, за пореден път се убедих какви великолепни актьори сме имали. Над всички обаче е Георги Черкелов, абсолютно уникален.
По някакво странно и щастливо стечение на обстоятелствата първото интервю, което някога съм направил, и съответно първото в книгата ми “Българските интервюта” е точно с него!
Връщам ви в ноември 1990 г.
– Г-н Черкелов, как се промени българският театър след 1987 г.?
– Във всички сфери на нашия обществен живот времето наложи промени. Така е и в театъра. Промените са неизбежни, защото моделът, който
се утвърди от няколко десетки години, е изразходван отдавна. Една
от основните му беди беше неговата тържественост. Организация като за
много важна административна дейност – разширен щаб, обслужване от
чиновници, междинни ръководещи организации между най-високата държавна и партийна инстанция, и малкия институт театър. Всичко това усложни процесите, създаде от изкуството чиновнически апарат.
Не е необходимо такова огромно количество театри, такъв процент от специалисти в театралното дело. В сравнение с други страни с нашите мащаби ние сме на първо място на глава от населението, и то далеч пред останалите.
Дори в сравнение с една Франция, която е доста по-голяма от нас, съотно-
шението е 8:1, т. е. на всеки техен драматичен актьор ние имаме трима. Това е абсурдно. Нима имаме толкова талантливи хора? Локалният патриотизъм („и в нашия окръг да има театър“) доведе до този парадокс. А качеството се нарушава, защото силите са разпилени, защото достатъчно добри актьори за една трупа никога не достигат. Театърът не е кино или телевизия. Той не е всекидневна необходимост. На театър човек ходи не повече от три пъти годишно.
– Само това ли са проблемите?
– Има и други грешки, които са вследствие на това основно заболяване на нашето общество. Ръководството на държавата си позволяваше да контролира всички възможни дейности. Нареждаше да се играят много български пиеси, защото театърът е театър, когато е национален. Това обаче не е съвсем точно.
Днес имаме възможност да преоценим много стари истини. В цял свят изкуствата се субсидират. Те не могат да се самоиздържат. Въпросът е до каква степен държавата ги подпомага. Не е нужно всички театри да бъдат един и същ модел. С изключение на няколко нови трупи, създадени в София, структурата на нашия театър е такава: директор, заместници, счетоводители, група артисти, група обслужващ персонал.
Изобилието на театрални прояви обикновено е за сметка на качеството. Така стигаме до девалвация.
– Защо се получава така?
– Критерият се е размазал, защото многотията просто травматизира възприятието на хората. За решаването на този проблем е добре по изискванията на днешния ден да се слушаме, да се уважаваме, да има плурализъм. Да има „обичам театъра“, но не себе си в театъра, а театъра в себе си. И ако трябва да се пожертвам – да се пожертвам. Това е най-трудният момент и той няма да се реши бързо и безболезнено, защото не може да се каже, че решението е просто възрастните да си отидат и да останат по-младите. Не е възможно. Театърът е някакъв вид отражение на живота, а в живота има биологично разнообразие по отношение на човека. И на сцената трябва да има и млади, а възрастни.
– Може ли решението да е чрез конкурси за артисти?
– Да, вероятно. Но кои са тези, които ще преценяват другите? Много деликатна работа.
– Споменахте, че театърът е станал чиновнически. Какво искате да кажете с това?
– Имах предвид и това – не много високи, но сигурни заплащания. И уравниловка. Играеш, не играеш – заплатата е сигурна. Опираме и до икономическия механизъм – трябва да има икономическа заинтересованост.
– Кога осъзнахте грешките?
– Ние отворихме врати към света и видяхме по-добре своите грешки. Защо в другите страни имат по-добри резултати? Според мен не защото имат по-талантливи творци, а защото по-добре са пласирани, по-добри заглавия играят.
Една от причините за нашите неудачи е липсата на единен творчески метод. Не може да не ви е направило впечатление, че в театъра понякога всеки играе както му дойде. Много рядко се случва да видиш, че е единно това тяло, което се нарича ансамбъл. Тоест школата, доколкото я имаме, е загубила добрите си театрални традиции. Школата, която беше наследника на руската реалистична школа, е позната в цял свят. А един спектакъл трябва така да действа, че като го гледаш, да си кажеш – пред мен не са артистите, а героите от пиесата.
Те не са се преобличали, гримирали, а просто са ни разрешили да надникнем малко в техния живот.
Ноември 1990 г.
Снимката е от “На всеки километър”
LYUTSKANOV 