Ако беше жив, днес Джон Ленън щеше да навърши 77 години. Много е интересно как притегателността към неговата личност и творчество не намалява, въпреки че от смъртта му изминаха почти 37 години. Това, разбира се, не важи само за Джон Ленън, а и за много други музиканти, но при него е изразено страшно силно. Почти като култ.
Ленън заслужава това отношение – той е дал на музиката толкова много, колкото малцина преди или след него. Влиянието му върху развитието на музиката и на музикантите надали може да бъде измерено по някакъв начин, но трудно можете да намерите музикант от който и да е жанр, който да не си признава, че е бил повлиян от „Бийтълс“ като цяло и Джон Ленън в частност.
Музикантите нямат нужда някой да изгражда култ към тяхните личност – те го правят с музиката си.
За разлика от политиците.
При политиците нещата стоят обратно – понеже малцина от тях могат да бъдат запомнени с нещо, се впряга цялата пропагандна машина, за да се създаде подобаващ образ на “бащицата”. вижте Сталин, вижте Хрушчов, вижте Георги Димитров, Тодор Живков. Вижте и поведението на много български медии в момента – без неудобни въпроси и единствено хваления и дитирамби за незаменимостта и непогрешимостта на Бойко Борисов.
Затова винаги е по-добре да си фен на култа към личността на музикант, отколкото на политик – чувстваш се някак си по-чист.
А и както пееше покойният Владо Левков – незаменими сме само за кратко, и това важи с особена сила за политиците, но те никога няма да го проумеят.
Пуснете си сега и се насладете на “Imagine”, “Give Peace A Chance”, “Woman”, “Watching The Wheels”, “Working Class Hero”, “Beautiful Boy” и Бийтълс – от “I Saw Her Standing There” до “Get Back”.
Галин Люцканов
LYUTSKANOV 