Текстът, който ще прочетете, е предоставен на http://www.lyutskanov.co.uk по повод 24 май от живия класик на българската литература Валери Станков.
Благодаря, Поете!
Галин Люцканов
Книгата, сине! Хващай дебелата книга, сядай и чети! Този глас чувам от дъжд на вятър, колчем си смислям тати и мама, или в гнусното време, което свише ни натресоха да живеем, блажено си викам на помощ своите чисти детски дни. Те останаха там, разпилени с хедонистично и невинно момчешко разточителство, изтървани, заровени, изпотъпкани от безметежните пети на други момчета по дългите и рижи като гърбове на лисици плажове под Варна.
Сякаш от дълбините на същото това детство, преминало на бос крак по кривите и загадъчни в своята тайнственост детински пътеки между нос Галата и Франга баир, извират, изправят се като сенки на отдавна напуснали белия свят мъдреци и тръгват към мен безплътните и безсмъртни бащини послания: “Книгата, сине, чети книгата!” Извъртат се тези почти старозаветни думи в насечените ми от ялови безсъници нощи, а денем, къде прочетени, къде не, хилядите прашасали томове в домашната ми библиотека пълнят тишината на стаята с мълчаливи, недокоснати дори и от мен, което ще рече непостигнати, светове и значения.
Едва днес, пораснал четиридесет и пет диви лета и овършал още толкова плешиви есени над своето детство, най-сетне смирено прекрачил в по-смислената и по-горчивата половина на живота, разбирам бавната тежест на бащините думи.
И ето ме. Насмел остатъците нежност и вродена деликатност от кьошетата на душата си, същите благи думи, изречени тихо, незлобливо, неназидателно, се опитвам да кажа и казвам сегиз-тогиз на разигралите се върху клавиатурата на компютъра мои синове. И ги повтарям, после ги потретвам, защото двоен и троен дикиш яко държи. Друг е въпросът, че такъв дикиш държи кратко и стине твърде бързо – хвърлена в снега опалена февруарска лопатка, пренесла шепа живи въглени до дворния оджак. Защото, оказва се, че и триста жежки мехури на езика ми да цвръкнат от повтаряне, оказва се, че дори с фуния през лявото ухо мощно да го налея това скъпо на душата ми “Книгата, сине, чети книгата!”, да го натъпча с теслата през дясното в главите им, не само нямало никаква файда, не само било отречено като непедагогически похват, ами било заклеймено от умни глави именно в дебелите книги.
Аз, разбира се, не съм знаел, пак съм бил за фафли и лимоната на лавката в часа по педагогика, и сега, тате, класната ще ти дърпа ушите на родителската среща в четвъртък.
Не можело то като един истински фюрер да съм пущал танковете през милата, девствена аура на собствените си, изтървани в бездънните и толкова кървави лабиринти на монитора, дечица. Щото, като съм им натяквал, че не си падат по четенето, като зверски съм ги инквизирал да седнат най-сетне с дебелата книга на коленете, като изнервено съм изтръгвал от контакта шнура на компютъра, щял съм окончателно да им скапя образователната програма, щял съм със собствените си ръчички да срина техния крехък диоцез, щял съм точно с ей тия хей, ръчички, хей ги две да иззидам километри китайски стени от отвращение в крехките им дущици срещу подрязаната, подлепена и подшита с толкова много обич, подвързана сред кориците и хилядолетно прелиствана мъдрост.
Българската Книга! Когато в продължение на пет анадолски столетия България бе заличена на световния атлас, когато през същите тези пет века османлиите си завиваха походните яйца в пожълтелите страници на стародавните български книги и пълзяха на Запад с гръмовния възглас: “Един е Аллах!”, именно Българската книга пренесе озлочестената снага на Родината ни през вековете и я спаси.
И ако днес същата тази Българска книга бавно умира, затисната с пазарно безхаберие и хъс по сергиите от тоновете порнографски нашарен книжен боклук, ако днес с умиление я отварят малцина от нас, а зениците на нашите чеда изтичат под екрана на мониторите и в дебилните програми на телевизиите ни, виновен е единствено нашият непукизъм от това какво става с България.
А с България става нещо страшно. Ако ти, сине мой, искаш овреме да разбереш какво, хващай дебелата книга и чети! Докато още те има и докато още не е дошъл денят, в който ще се срамуваш да се наричаш Българин.
LYUTSKANOV 