Пол Андерсън-Уолш e основател и дългогодишен ръководител на The Stephen Lawrence Charitable Trust. Работил е с Cambridge University Press, Oxford Summer School, The Disney Corporation, The Design Council, Sir Robert McAlpine, Defra, Bank of New York Mellon, NWLH NHS Trust and Rabobank. Изключително авторитетен специалист в областта на подобряване на работата на мениджърските звена на високо ниво.
- Пол, ти си бил дълго време ръководител на The Stephen Lawrence Charitable Trust, който се занимава с приобщаването на младежите от Карибския басейн към живота в Англия. Какво е най-интересното от работата ти там?
- Бяхме съсредоточени върху два основни проблема. Първият беше работата с пристигащите от Карибския басейн и Африка хора. Вторият и по-съществен приблем бе работата с второто поколение хора от тези райони, хора които са родени и израстнали тук, но все още не са достатъчно добре представени на по-високи ръководни нива. Искахме да се преборим със стереотипа, че това са хора, които ще станат шофьори или футболисти. Навлизането в по-сериозните професии беше доста трудно. Може би трябва да се върнем към първото поколение, което дойде тук – това е поколението на моите родители. Те бяха поканени след войната да дойдат и помогнат във възстановяването на страната, но се сблъскаха с невероятни трудности. Проблемите идваха от това, че те бяха поканени, но от тях се очакваше да вършат дейности, които никой друг не иска да върши. Имаше и проблеми с местните хора, не с всички, но със съществена част от тях. Често през прозорците си виждахме надписи – „Без черни, без кучета и без ирландци.” Хората от Карибите и Африка не можеха да наемат къщи, просто защото никой не искаше да им даде къщата си под наем. Много често, ако някой успееше да наеме къща, в нея живееха 3-4, дори 5 семейства. Понякога жените и децата се връщаха обратно, докато мъжът се устрои и после идваха пак, но тогава се появявахо социалните ограничения, защото те не можеха да общуват с местните хора. Интегрирането отне 2-3 поколения. Преди време в китайски ресторант на Парк Ройъл видяхме млада жена с детето си, което бе от смесени раси. Започнаха да си говорят на полски. Тогава си казах „Какво се случва, как това черно дете говори полски?”
- Историята се повтаря, така ли?
- Да, тогава разбрах, че новата диаспора, тази на източноевропейците, повтаря събитията от преди 40-50 години. По мое време хората, които се опитваха да се интегрира бяха от Карибите и ирландци, а сега са източноевропейци. Наскоро говорих с член на Парламента от Северен Лондон, който ми каза, че най-интересното социално развитие, което се наблюдава в последните години там са децата от смесени раси – източно европейци и африканци. Според мен това се получава, защото хората от Източна Европа изпитват същия проблем като ирландците преди години – изолация, а чернокожите хора винаги са се чувствали така, така че е нормално те да се обединят по този начин. Странното е, че второто поколение хора от Карибите, чиито родители са имиранти, сега питат какво правят тук източно европейците? Това е неправилно, защото те самите са емигранти.
- Доколко си запознат с вълната от мигранти идващи от Сирия, Ирак, Афганистан и други държави, и какъв според теб е най-големият проблеми с тях?
- Лично според мен най-големият проблем е следният. От една страна имаш група от хора, независимо дали са французи, германци, испанци, която се чувстват по някакъв начин отделени от останалите в собствената си икономика, хора които нямат възможности да подобрят живота си. От другата страна имаш почти неконтролируема вълна от мигранти откъдето и да е. Така хората от приемните страни започват да се чувстват още по-несигурни. Те разсъждават, че ако хляба, образно казано, остане със същата големина, тяхната част ще намалее или изобщо ще свърши. Те си мислят – аз трябва да дам моята част от хляба на тези хора. На персонално ниво аз виждам нещата по-различно. Според мен светът е огромно село. Ако аз искам да живея в България, а ти в Англия – това не би трябвало да е проблем, ако аз мога да допринеса с нещо за България, а ти за Англия. Нещата опират до това да уважаваш културата и традициите на страната, в която отиваш.
- България е външна граница на Европейския Съюз. Очевидно е, че мигрантите се стремят към страните от Западна Европа, но много от тях по една или друга причина остават в България, живеят в лагери и не работят. Имат ли според теб българите основания да се притесняват за намаляването на хляба?
- Аз не съм политик, но въпросът според мен е какво получават българите като приемна страна?
- България официално е най-бедната страна в ЕС, минималната месечна заплата е под 200 паунда. Очевидно е, че държавата няма пари за собствените си граждани.
- Бях в Малта през миналото лято и там имат същия проблем – огромно количество мигранти, които не могат да продължат към Западна Европа и остават в Малта. Това е много сложен проблем, защото мнозина смятат, че не можем да оставим хората от Сирия да живеят там. От друга страна обаче идва въпросът – колко от тези хора живеят в твоята къща, на колко от тях ти си помогнал, ако не искаш да се върнат в родината си? Проблемите на граничните държави наистина са огромни. Целта на огромната част от миграните е Великобритания, защото за тях тук е като Светия граал.
- От гледна точка на помощите?
- Да, тук е като Светия граал.
(Следва)
LYUTSKANOV 