Крис Картър: ”Желанието за отмъщение е много силна емоция!

Крис Картър е автор на 8 романа и един разказ. Всички те са издадени и на български език. Последният роман на Крис “The Caller” излезе преди няколко седмици и достигна до номер 1 в класацията на “Sunday Times”. В България книгата се разпространява под заглавието „Смъртоносно обаждане”.

• Здравей, Крис! Какви са първите реакции на читателите и критиката за новата ти книга “The Caller”?
• Това беше доста трудна за писане книга, защото ми отне страшно много време – около 10 месеца. Когато я завърших, беше 140 000 думи. Пратих я на моя редактор и му казах, че книгата е завършена, но не е готова – прекалено е дълга, знам че трябва да бъде намалена, но нямам идея какво точно да съкратя. Тя прочете всичко и каза, че трябва да махнем това, това и това. Така книгата стана с 35 000 думи по-къса. И въпреки това не бях сигурен, че това е идеалният вид на “The Caller”. Първите хора, които я прочетоха бяха моят редактор в Лондон, и моят редактор за Германия, ти знаеш че моите книги са много добрe приети в Германия. За моя голяма изненада за първи път получих лично обаждане от германската ми редакторка, за да ми каже колко харесва книгата. Освен това преди книгата да излезе ние я изпращаме на блогъри, огромна част от които казаха, че това е най-добрата ми книга. Наистина бях страшно приятно изненадан, въпреки че това не е официалната критика. Изпращаме и 45 книги на обикновени читатели. Ревютата от тях бяха също много положителни. Очевидно е, че не можеш да избегнеш отрицателните ревюта, тях винаги ги има, но до момента всичко изглежда фантастично добре. Дори в „Амазон” – до момента книгата има около 70 ревюта, от които към 65 с пет зведи, и останалите – с четири. Не го очаквах, но пък всеки път когато завърша книга се чудя дали е достатъчно добра, дали е добра колкото предната. Винаги се съмнявам, защото се старая да пиша все по-добре. Бях ужасно нервен в седмицата преди книгата да излезе на пазар, но сега се чувствам много по-добре, защото виждам, че хората я харесват.
• Преди няколко години ми каза че смяташ, че всеки може да стане убиец, стига да бъде поставен в „правилната” ситуация. Вярваш ли го все още, защото и “The Caller” навява на подобни мисли?
• Да, все още го мисля, тази идея никога не е напускала ума ми, защото съм виждал това да се случва наживо. Почти всички хора твърдят, че никога не биха убили, но това е до момента в който техният живот бъде поставен под заплаха. Дори да не могат да убият ако е застрашен пряко техният живот, заплахата може да е за живота на близък човек – дъщеря, съпруга, майка. И тогава може да говорим отново. Тази ситуация те променя. Много е лесно да кажеш – никога няма да пресека тази линия, но това е докато наистина ти се наложи да пресечеш линията, докато не се случи на самия теб. Твърдят го, защото никога не са били в ситуацията на много прост избор – убиваш, или жена ти умира. Липсата на трета възможност променя мисленето ти, променя самия теб. Наистина е много лесно да кажеш – аз няма да го направя, докато не ти се наложи наистина да го направиш. Читателите забелязват, че много от героите в моите книги са наранявани и затова се превръщат в убийци. Желанието за отмъщение е изключително силна  емоция и може да те накара да правиш много лоши неща. “The Caller” е подобна книга, и едва накрая разбираш защо всичко се е случило. И е много интересно, защото в края на книгата читателите си казват: Да, разбирам убиеца. За мен това е много важно, защото винаги се опитвам да ги накарам да разберат лудия мозък. На този свят има много хора, които вършат лоши неща, но те имат причина да го правят.
• В “The Caller” спусъкът, който превръща нормалния човек в убиец отново е свързан с новите технологии. Притеснен ли си от това колко съвременният човек е пристрастен към телефона и таблета?
• О, ужасно съм уплашен. Те променят хората. Ти си прав, това наистина е пристрастяване, хората мислят че не е, но това е пристрастяване. Когато се събудиш сутринта, едно от първите неща, които правиш е да си вземеш телефона. Това е като да се събудиш и да си запалиш цигара. Хората не разбират как това ги променя и колко лесно можеш да бъдеш наранен чрез тях. Ще ти дам пример. Излизаме на вечеря с приятелката ми. Сядаме в ресторанта и сме само двамата. Да извадиш телефона си и да почнеш да си пишеш с някой друг… Ние сме различин поколения, тя е доста по-млада, а аз не ползвам телефона си често. Пишейки на някой друг, ти ми казваш подсъзнателно, че аз не съм чак толкова важен за теб в момента. Ние сме само двамата и ти се опитваш да говориш с някой друг? Мисля че хората прекарват прекалено много време с телефона и таблета, хората са прекалено зависими от тях. Аз също се чувствам виновен и засегнат, и това го има в книгата. Когато бях млад помнех поне осем телефонни номера – на баща ми, на близката пицария и поне не 4-5 приятели. Сега аз не помня нито един, всичко е в телефона.

(Следва)