Първо да се извиня, че използвам думата “звезда”, която у нас е достигнала пълното дъно на моралния си упадък и с нея се кичи всеки, който е записал поне една песен, видял се е наживо по телевизията, има 300 кубика силикон в гърдите и устните, или е някаква форма на “мис”.
Сега забравете за родните “звезди”. Пол Маккартни е съвсем друга вселена, там където звездите наистина са звезди.
В един великолепен завършек на моята концертна 2018 г., истинската звезда излезе на сцената като най-подходящия и желан хедлайнър! Концертът му в лондонската O2 Arena сложи край на турнето, последвало излизането на албума “Egypt Station”.
Без много да се озори, Сър Пол изкара почти три часа на сцената, при това без почивка по средата, както правят повечето от музикантите на неговите години. Въпреки, че догодина ще стане на 77 години, ливърпулецът е в отлична форма, и няма да е учудващо, ако продължи да радва наживо феновете си още поне десетина години.
Както обикновено концертът му бе “разделен” на три „части“ – песни от новия му албум, песни на Wings и песни на The Beatles, или както самият той обяви – нови песни, стари песни, и песни от периода межуд новите и старите. Получи се една доста интерсено редуване, в което в началото бяха новите, “средните” и накрая взривът на “старите”, тоест тези на The Beatles”. И така няколко пъти в продължение на три часа.
Както и на предните негови концерти, на които съм ходил (в “Earls Court” през 2003-а, Хайд Парк – 2008-а, и в Royal Albert Hall през 2013-а) – публиката реагираше с любопитство на песните от последния албум, ентусиазирано на парчетата на Wings, а на песните на The Beatles Сър Пол можеше спокойно да си почива – публиката ги пееше с неистово настървение. И това е напълно обяснимо. Както при всяка друга група с подобен успех като на ливърпулската четворка (не че която и да е група моге да постигне нещо точно такова…) е почти невъзможно членовете й да постигнат същия успех индивидуално, колкото и гениални музиканти да са. Истина е, че и Ленън, и Маккартни и Харисън имат страхотни песни в самостоятелните си албуми, но никой не постигна сам успеха на групата.
Може би поради тази причина Сър Пол заложи на цели 23 песни на групата, от общо 40 които изпя. Сред тях бяха “A Hard Day’s Night”, “All My Loving”, “I’ve Just Seen A Face”, “From Me To You”, “Love Me Do”, “Blackbird”, “Eleanor Rigby”, “Ob-La-Di Ob-La-Da”, и разбира се “Let It Be” и “Hey, Jude”.
Сър Пол може да е мега, може да е най-голямата звезда на съвременната музика, но това не му пречи да се държи съвсем човешки от сцената с публиката. Цялото му поведение показваше, че той прави всичко в нейно име, без да създава и най-малкото впечатление, че се прави на велик, какъвто си е. Гледал съм го вече 4 пъти наживо (време за реклама – вероятно съм едниственият българин, който го е гледал толкова много пъти) и поведението му винаги е било изключително земно. Може би тук се крие и тайната на нестихващата обич на хората към него, обич, която се предава от поколение на поколение и не умира вече почти 60 години. На концерта в O2 Arena зрителите бяхо от деца, които още не ходят на училище, до хора по-възрастни от самият Пол Маккартни.
Сега си пуснете албум на The Beatles по избор и забравете родните и муждународните “звезди” – еднодневки! Ливърпулците са вечни!
Галин Люцканов
